Петър Стоянов: Не затворихме фабриката за илюзии

Блясъкът на Пловдив е в големите таланти като Милчо Левиев. Бил Клинтън дойде у нас като приятел на България

Интервю

от Хенриета Георгиева 84 прегледа 0

Петър Стоянов е един от създателите на СДС в Пловдив и негов пръв говорител. Заместник-председател на Националния съвет на СДС от 1994 до 1996 г. Заместник-министър на правосъдието /1992-1993 г./. В периода 1997-2002 г. заема най-висшия държавен пост - президент на Република България, като веднага след встъпването си в длъжност изиграва ключова роля в разрешаването на най-острата политическа криза в новата история на страната и открива пътя за нови избори, спечелени от Обединените демократични сили. Първият държавен глава на България след Втората световна война, който не е бил член на Комунистическата партия. Прокарва решително политиката за членство на България в НАТО и Европейския съюз. Губи президентските избори срещу лидера на БСП Георги Първанов през 2011 г.

В момента е почетен съпредседател на Световния форум за право и справедливост във Вашингтон, член на Попечителския съвет на Международния център за толерантност и диалог ”Низами”, член на Доверителния съвет на Александрийската библиотека и член на Съвета на лидерите на Международната фондация „Конкордия” със седалище в Ню Йорк.

-Господин Президент, наближава 4 февруари. На тази дата през 1997 г. Вие бяхте главното действащо лице в разрешаването на най-голямата политическа криза в най-новата ни история. По-трудно ли е да си лидер днес, отколкото в началото на българския преход?

-Днес България се намира в несравнимо по-добро финансово и икономическо състояние. От тази гледна точка да се управлява, е значително по-лесно. Откакто страната ни е член на Европейския съюз, са усвоени милиарди европейски пари и благодарение на това се построиха магистрали, подобри се съществено градската и извънградската среда. Управниците на България преди този период не бяха нито по-малко отговорни, нито по-глупави, а просто нямаха на разположение този финансов ресурс, с който разполагат техните колеги през последните десет години. От друга страна, днешните управляващи, независимо от коя партия са те, провеждат политика, която изглежда по-рутинна, по-обикновена в сравнение с политиката от преди двадесет-двадесет и пет години. Това, разбира се, е за добро. Но ми .ипсват митингите на хора с одухотворени лица, които излизаха на улиците заради идеи и ценности, а не само за защита на социалните си права (което, разбира се, също е важно).

-Защо днес и в света има криза за лидери от мащаба на Маргарет Тачър, Шарл де Гол, Вацлав Хавел, Конрад Аденауер?

-По същата причина. Големите лидери се раждат в моменти на криза или на големи исторически сътресения или предизвикателства.

-Времето на Вашето президентство такова ли беше? Има ли разлика с това, което се случва днес?

-Разликата е огромна. Когато бях избран за президент, комунизмът официално се бе сгромолясал в цяла Източна Европа, но в България, с изключение на едногодишното управление на правителството на Филип Димитров, бившата комунистическа партия продължаваше да доминира обществените процеси. В Чехия, Полша, Унгария и Словакия правеха реформи и официално говореха за членство в Европейския съюз и НАТО, а у нас тези, които 45 години бяха борци против капитализма и системно ни отдалечаваха от Европа, се превърнаха изведнъж в капиталисти и обявиха, че са единствените, които могат да управляват, че и да реформират България.

- Това ли доведе до щурма на парламента на 10 януари 1997?

-Непосредствената причина беше ужасяващата финансова и икономическа криза, до която ни доведе правителството на БСП. Левът се обезценяваше всеки ден. Магазините бяха празни. Но хората се вдигнаха не само заради хляба си, а и заради обидите и униженията, трупани 45 години, по време на монополното управление на Комунистическата партия. Толкова масови и искрени протести в България никога не е имало! Разбира се, аз бях изцяло на страната на протестиращите, но се страхувах, че при ескалация или провокация можеше да се пролее кръв, а това щеше да ни отдалечи за дълго, а може би и завинаги от основната цел на моето президентство - членство в НАТО и Европейския съюз. Затова и призовах неколкократно и публично БСП да се откаже от мандата, за да се реши кризата. На 4 февруари сутринта отказах да приема папката с имената на новия Министерски съвет, предложен от БСП. Движех се по ръба на Конституцията. Трябваше да избирам между формалното изпълнение на конституционните си задължения и отговорността си на президент, за да предотвратя евентуална гражданска война. На всичко отгоре, по това време президентът бе единствената работеща институция в страната - парламентът фактически не работеше. Правителството на Жан Виденов бе подало оставка и практически напълно абдикирало.

- И как точно разрешихте кризата на 4 февруари 1997 г?

-След като отказах мандата на БСП, след няколко часа свиках Консултативен съвет по национална сигурност. Сградата на Президентството беше обкръжена от хиляди демонстранти.

Попитах представителите на политическите сили кой ще носи отговорността, ако се случи най-лошото, и тогава всички ме подкрепиха, че единственото решение е отказ на БСП от властта. Слава Богу, представителите на БСП най-сетне се съгласиха и около 6 часа вечерта на 4 февруари аз излязох и обявих пред хората, че пътят към нови избори е вече отворен. Радостта беше невероятна. Непознати се прегръщаха по улиците. Тогава осъзнах, че новата опасност и пред мен, и пред политиците на България са прекомерните очаквания, че оттук нататък България ще се промени само за няколко години. Затова казах, че „фабриката за илюзии трябва да се затвори”. Разбира се, нямаше кой да чуе това, но сблъсъкът между тези високи и искрени очаквания и алчността и цинизма на „търговците на прехода” се превърнаха в най-големия източник на разочарования.

Но тогава, тогава беше времето на истинските политически изпитания, време на надежди и гражданска солидарност. И Вие ме питате има ли разлика между днешната политическа ситуация и тогавашната?!

Остава да ме попитате и за „ограничените правомощия на президента”. Със същите правомощия и заедно с назначеното от мен служебно правителство свършихме още две исторически за България неща: въведохме валутния борд, продължен успешно от правителството на СДС и Иван Костов и подадохме молбата за членство на страната ни в НАТО.

-Защо българският преход се проточи толкова дълго? Преодоляхме ли най-сетне ефектите от 45 години комунизъм?

- Вашият въпрос съдържа в голяма степен и отговора. Нашият преход се проточи по-дълго, защото обществото ни бе по-комунизирано, отколкото обществата в Чехословакия, Унгария, Полша. Даже безумният румънски комунизъм бе дисидентски по отношение на Съветския съюз. България излъчи първата организирана съпротива срещу комунизма в лицето на горяните, но тя бе смазана брутално. Един от водачите на „асеновградската конспирация” - Ячо Калеев - е запален жив и изгаря като факла в бащината си плевня.

Така че, когато започнаха събитията в Унгария през 1956, Чехословакия 1968 и по-късно в Полша, в България нямаше кой да даде кураж на своя народ.

Българските интелектуалци по това време бяха на лов с Тодор Живков, а истинските борци срещу комунизма като Илия Минев, Стефан Вълков и други бяха по затвори и лагери. Ето защо след 10 ноември 1989 година българският народ не можа да припознае своите лидери, както чехите припознаха Вацлав Хавел, а поляците Лех Валенса.

Това е и причината под знамената на българската демокрация заедно с идеалистите и почтените, да се подредят и случайни хора, и търсачи на келепир, но също така и обикновени провокатори и агенти на Държавна сигурност.

Това в най-голяма степен направи българския преход особено мъчителен и остави тежкото чувство за несправедливост. Където има чувство за несправедливост, отсъстват обществената солидарност и съпричастност, а без тях трудно се излиза от национална криза. Но независимо от всичко, следвайки нашите лъкатушения и грешки, България се промени категорично и продължава да се променя в положителна посока.

- Вие пръв произнесохте фразата за нов цивилизационен избор на България - членство в НАТО и ЕС, което тогава звучи почти еретично. По Ваше искане назначеният от Вас служебен кабинет подава молбата ни за членство в НАТО. Днес членството ни в НАТО и ЕС е реалност. Представяхте ли си колко трънлив е пътят? Принадлежим към най-престижната общност на страни, но как да имаме самочувствие, когато си оставаме най-бедни и корумпирани в ЕС?

- Последната част от въпроса Ви е неизменна част от българската национална меланхолия и самоокайване. Най-бедни сме, но в ЕС - това значи в сравнение с държави като Великобритания, Германия, Франция, Белгия, Холандия, Испания, Швеция, Дания… А да не би някой да е очаквал, че след десет години членство в Европейския съюз ще изпреварим страни с вековни индустриални традиции, а някои от тях и с колониално минало. В много по-добра позиция от нас бяха и Полша, и Чехия, и Унгария. Повикът на „вожда и учителя на българския народ” Георги Димитров „за десет години ще постигнем повече, отколкото други са направили за сто” е банална комунистическа реторика. За трайни постижения се иска ясна посока, търпение, постоянни усилия. Да не говорим за създаването на атмосфера на законност и лична отговорност, което е по-различно и дори по-важно от наличието на добри закони и честни правоприлагащи органи.

Колкото до корупцията, Вие сте напълно права. Но най-малко крив за корупцията ни е Европейският съюз.

Истината е, че по времето на комунизма хората приемаха присвояването като нещо нормално - нали всичко беше държавно, т.е. наше. Деморализацията на обществото обаче доби небивали размери след рухването на комунизма. Тези, които ни заклеваха да се борим с капитализма, се превърнаха за една нощ в капиталисти, а тези, които проповядваха, че религията е опиум за народите и преследваха вярващите в църквите по Великден, запалиха най-дебелите свещи. Когато изумените българи видяха това немислимо превъплъщение, си казаха: значи всичко е допустимо.

Разбира се, хиляди редови членове на БКП бяха точно толкова омерзени, както и останалите българи. Но истината е, че посветената част от високите етажи на партийната и ДС върхушка се възползва в най-голяма степен от плодовете на демокрацията и свободната пазарна икономика. Цинизмът, с който го направиха, бе поразяващ и това е в основата на деморализацията на българското общество. Ще ни трябва време и кураж, за да се справим с този проблем.

- Българите имаме самочувствие, че винаги сме били европейци, казвате в знакова реч пред ПАСЕ. Имаме ли днес наистина такова самочувствие? Не започваме ли да се колебаем - направихме ли правилния цивилизационен избор?

- Винаги се туткаме преди да вземем важно решение, а след това се пишманим дали то е било правилно. Този път взехме правилното решение и сега трябва да проумеем, че Европейският съюз не е Съветският съюз. Брюксел не ти дава петрол на занижени цени, като гаранция за политическа лоялност, но и не ти праща танкове, ако решиш да го напуснеш.

Днес съдбата ни зависи от нас самите. За несвикналите да вземат решение това в известен смисъл може да изглежда дискомфортно - вече не можем да се оплакваме нито от игрите на Великите сили, защото заедно сме в един съюз, нито от диктата на Съветския съюз - впрочем Съветският съюз никога не е искал от нас да вземаме решение за превръщането ни в 16-а република.


- По Ваша покана през 1999 г. у нас гостува Бил Клинтън - първият американски президент, посетил страната ни, който ни разтърси с цитат на великия възрожденец Паисий Хилендарски, при това на български. Откъде това специално отношение на президента Клинтън към нас? Президентът Клинтън ли е най-харизматичният световен лидер, с когото сте се срещали на живо?

- С президента Клинтън създадох по-специални отношения по време на официалното ми посещение във Вашингтон - някой ден, ако имаме време, ще разкажа и за това. Тогава той ме покани при откриването на американската академична година. Обяви, че е поканил „трима свои приятели”, а останалите двама бяха Тони Блеър и Романо Проди /шефът на Европейската комисия/. Моето присъствие в тази компания пред десетки американски журналисти бе невероятен шанс за представянето на малка България и много ясен знак, че страната ни е скъсала с комунистическото си минало и иска да бъде редом с демократичните държави.

Когато по-късно Клинтън дойде в София, той дойде като приятел на България и знаеше вече доста за нея. Неговото посещение и ясното му послание: България е наш приятел - инвестирайте, беше преломният момент в нашия преход. Това бе и най-важната подкрепа за членството ни в НАТО, а от там и за по-сетнешното ни членство в ЕС.

- Пловдив е първият български град - Европейска столица на културата. Успява ли градът ни да се справи подобаващо с уникалния шанс? Чуха се доста критики. Прекалено черногледи ли сме към това, което правим, чисто по български?

- Всички пловдивчани трябва да се радваме и допринасяме с каквото можем за успеха на Пловдив като Европейска столица на културата. Сигурно има неуредици, сигурно има хора, които са основателно обидени, но за Пловдив това е голямо събитие и трябва да се научим да се радваме на положителните неща. И да кажем добра дума за организаторите, да ги насърчим и дадем съвет, а не само да ги критикуваме.

Ето и моя съвет: може ли европейската столица на културата да мине, без да отбележим значението на големия пловдивчанин Милчо Левиев?! Без „Бели, зелени, червени” с Веско Червения, Оги Видев, Пъшо и другите. Ами звездите на нашето рок поколение: Личо Стоунса, Тето, Наско Куфара, Гого Алаина, Ванко Филибето, Ванкиша, Чоко…

Но годината на културата е в началото си и имаме време за всичко. Ако младите организатори не ги познават, да ми се обадят - ще ги свържа лично с тях.

Снимка на Руслан Донев, БТА

Коментари