Милен Русков: Няма рецепта как да се възвисим

С Вазовата награда сякаш самият Вазов ме потупа по рамото, казва писателят

Интервю

от Цветана Георгиева 765 прегледа 0

Милен Русков е голям български писател, автор на четири романа - „Джобна енциклопедия на мистериите“ (2004), „Захвърлен в природата“ (2008), „Възвишение“ (2011) и „Чамкория“ (2017). Носител на литературните награди „Южна пролет“, „Вик“, „Златен Век“, „Христо Г. Данов“, както и на Наградата за литература на Европейския съюз за 2014 година.  Преди дни писателят беше удостоен с националната Вазова награда за литература за 2019 година. Той получи приза на официална церемония в Сопот, която традиционно се провежда в деня на рождението на народния поет. 

- Господин Русков, удостоен сте с най-престижната литературна награда у нас - Вазовата...

- Благодаря много за тази награда, това е наистина голямо отличие, радвам се. Преди всичко е голямата чест. И аз разбирам това отличие като признание за моите способности и усилията, които съм вложил в литературата през всичките години. Надявам се тази награда да просъществува още дълго, да се превърне в много, много трайна и авторитетна традиция и в някакъв смисъл да приобщава всяко следващо поколение български писатели към творчеството на най-големия, най-обичания и най-уважавания български писател Иван Вазов. Освен това искам да благодаря на проф. Биолчев за добрите думи по мой адрес. Животът ме е срещал няколко пъти с него, и то напълно случайно. И това винаги са били едни от най-добрите и успешни моменти в моето развитие като писател. Интересно нещо е съдбата, как съчетава пътищата на хората.

- Ласкае ли ви тази награда?

- Да, бих могъл само да се лаская, ако търся символичен смисъл в това, че получавам награда на името на Иван Вазов. Иван Вазов е най-обичаният и най-авторитетен български писател. И да получите награда на негово име, е много ласкателно и в същото време човек започва да се пита наистина ли толкова важни неща направих, че да получа тази награда. Просто фигурата на Иван Вазов е много, много респектираща. И съответно да получите награда на неговото име, е като да те потупа той по рамото, това е особено усещане. Аз съм гледал на литературата винаги като на  призвание, като на основен смисъл на живота си. Общо взето го посветих предимно на това да пиша книги. И поне в това начинание успях. Така  и обикновено се получава, когато човек посвети цялата си енергия за постигането на една цел, за да прави едно нещо. Обикновено има успех в него.  И това, разбира се, се плаща с цената на други неща. Общо  взето в живота много малко са безплатните неща.

- Има ли специално място и специално време, от което да се възвисим? Има ли начин да се отърсим от алчността, корупцията, агресията?

- Няма такова място. Как да се възвисим? Аз не мога да ви кажа. Аз мога да пиша книги, които разказват интересни истории. Не мога да дам някаква особена рецепта за това как да бъде построен животът. И една от причините е, че няма нито конкретно място, нито конкретно време, от което възвисяването да започне - тоест човек отива някъде, решава, че ще отиде на 15 юли в Котел и ще почне да се възвисява. Нищо подобно. Ще отидете в Котел на 15 юли, на 16-и ще се върнете, където сте си и ще продължите да бъдете същият човек. Тоест няма прости рецепти за тези неща. Те не се влияят особено от места, от времена, от годишно време, географско пространство. Това е някаква форма на вътрешно узряване на човека, когато той започва да се променя.

Същото се отнася за обществата. Как обществата да се отърсят от корупцията и алчността. Не мога да ви дам отговор. Трябва да питате някой социолог. Той ще ви даде сигурно някаква конкретна рецепта, най-вероятно тя ще бъде грешна, според мен. Просто обществата съзряват малко по-малко в една или друга посока и така се променят.

- Романите ви ни връщат в миналото. Казахте, че като писател това ви интересува, това е вашият натюрел, имате нужда от исторически контекст. Но миналото и литературата често ни помагат да разчетем съвремието. Какво е нашето време?

- Не смятам, че живеем в особено добро време. Общо взето днешното време има едно голямо предимство и то е, че е мирно време. Ние живеем в мир, което е голямо благо, това е голямо щастие. Обаче най-вероятно, понеже човешката природа съдържа в себе си много слабости, тези слабости непрекъснато се възпроизвеждат, ту в едно общество, ту в друго. Любопитно е как едни и същи слабости може да видите например при капитализма, при комунизма, през 21-и век и 19-и век, просто приели различни форми, облечени в различни костюми. Това е някакъв маскарад на човешките качества, който се повтаря при всякакви обществени системи и във всякакви времена.

- На едно място във „Възвишение“ казвате „Гората е единственото убежище на свободата“. Коя и къде е нашата гора днес?

- Няма никъде убежище на свободата, няма свобода в съвременния свят. Никога не е имало в никой свят.

- В романите ви има толкова ерудиция, толкова знание за епохата. Как се подготвяте за това?

- Както историците, когато пишат за дадена епоха. Едно от най-важните неща, които човек трябва да разбере, е кое действително му е нужно, защото иначе ще напълни книгата с излишни подробности, ще даде на действието, на сюжета излишни ходове. Това ще натовари книгата и ще я направи тежка и нечетивна. И след като научите всичко, което можете, по темата, която ви интересува, е изключително важно да се отърсите от всичко, което не ви трябва. И това е много сложен процес. А да разберете кое не ви трябва, е много по-трудно.

- Ще четем ли скоро нов роман от Милен Русков?

- Аз се колебаех между две истории. Едната е за трупата на Добри Войников. Според мен е много благодатен като персонаж. Може да напиша една книга за него - как се опитва с неговата трупа, една от първите български театрални трупи изобщо, да поставят една пиеса и през какви недоразумения минават. От това може да стане хубава история. И има една хубава история, която аз знам от един от адютантите на цар Борис Трети, който се казва Коста Скутунов. В книгата си със спомени за царя описва различни истории и има две истории, които, ако се съчетаят в едно, могат да създадат много хубава книга. Едната е за любовта между княгиня Евдокия и Иван Багрянов, който тогава е бил адютант на царя. А другата се казва „Черният пуловер“ и е за това как царят спасява един от своите телеграфисти от Обществена безопасност, защото започнали да го подозират, че този телеграфист е човек на комунистите, което е вярно. И от Обществена безопасност искат да го вземат от двореца. Царят не го дава и започват да го крият там. Тези две истории, ако се обединят заедно, ще стане много хубава книга. Едно от тези две неща ще напиша, по-скоро ще напиша това за Добри Войников.

- Имате ли определено време от денонощието, в което предпочитате да пишете?

- Да. И това променя книгите много. Да кажем „Захвърлени в природата“ е писана само през нощта, само на тъмно. Докато „Възвишение“ и „Чамкория“ са писани през деня. Аз се чувствам най-много в силата си сутрин от 10.00 и до 14.00 часа. Следобед имам чувството, че не мога да пиша много добре. Но мога, разбира се, понеже при моя начин на писане, аз сядам и пиша една сцена, докато я завърша. И ако не я завърша, може да продължа до седем вечерта. Има сцени, които съм писал три дни. Има една такава сцена в „Чамкория“, тя е особено сложна и особено дълга. Иначе пиша от 10 часа преди обяд до 14 часа следобед.

- Редактирате ли много?

- Аз пиша на ръка, тоест пиша в тетрадки. И една от най-важните редакции, които правя, е като въвеждам в компютъра това, което съм написал. Това е много важна редакция. И след това редактирам още веднъж, когато чета книгата, направо в компютъра. Аз правя една-две редакции, не редактирам много.

- Окончателно ли се разделя авторът с книгата, щом сложи точка?

- Не, разделя се окончателно след пет-шест месеца, и то ако няма неща, които да ме връщат към нея - ако има театрален спектакъл, или филм и трябва да пиша сценарии по книгата. Тогава се връщам отново към нея. Но иначе, ако не ми се налага такова нещо, след няколко месеца наистина се освобождавам от книгата, но не веднага. И като я завърша, продължават да ми хрумват някакви неща, казвал съм си: Ей, защо това не ми хрумна, преди да издам книгата, колко хубаво щеше да бъде...

Коментари


Страхотен човек. Не мога да повярвам, че нашето време го роди.