Любомир Левчев: Мечтая Рождество да е делникът на душата

Приех престоя си в Баня като възможност за вглъбяване, а не като изгнание или заточение На първата среща не познах Висоцки, защото беше без китара и не пиеше

Интервю

от Хенриета Георгиева 61 прегледа 0

Любомир Левчев e роден през 1935 г. в Троян. Завършва гимназия в София и висше образование в Софийския университет „Климент Охридски“, специалност „Библиография и библиотекознание“. Първата му книга с поезия „Звездите са мои“ е издадена през 1957 г., като до момента има издадени общо 58 книги със стихове, мемоари, три романа. Негови творби са превеждани в повече от 30 страни. Автор е и на сценарии за филмите „Мълчаливите пътеки“, „Гибелта на Александър Велики“ и „Сладко и горчиво“.

Работил е в Радио София и в. „Литературен фронт“. Председател на Съюза на българските писатели от 1979 до 1988 г. Член на ЦК на БКП и народен представител до 1989 г. От 1991 г. е собственик на издателска къща „Орфей“, издаваща стихосбирки и едноименно списание. Има много награди за поезия и държавни награди в България, също и във Франция, Русия (СССР), Венецуела.

-Каква е магията на Рождество за вас, родения на Велика събота, по Възкресение?

-Съществува мнението, че на Запад върховният християнски празник е Рождество, а на Изток - Възкресение. Без да коментирам дали тук се крие една съществена отлика - Западът да почита изгрева, а Изтокът да обожествява залеза, ще си позволя друг ход на мисълта: Трябва ли да приемаме Рождество като еднократен празник? Повярвахме, че Христос се ражда още веднъж със своето кръщение. А неговата човешка гибел в каменоломната на Голгота не се ли превръща и тя в рождеството, наречено възкресение? Когато прави чудесата си, юдеите са твърдели, че Христос е възкръсналият Давид. И не са ли били по-прави от тракийските орфотелести, за които всяко събуждане на човека е едно ново негово раждане, или ако предпочитате - прераждане? Рождество, Възкресение, Прераждане - това е битието на божественото в човека. Не пледирам за някакъв „безкраен празник” като Париж за Хемингуей. За нашенците пък само в селото на лудите всеки ден е карнавал. Мечтая за човека, за когото Рождество ще се нарича делника на душата.

- Време ли е днес за поезия?

- Поезията, макар да е лека форма на фанатизъм, е необходима на всяко време, за да съществуваме и по друг начин. А търсенето на алтернативни пътища е потенциалната енергия на реконструкцията. Е, тази дума неприятно напомня за преустройство, ново мислене, но всъщност реконструкцията на Универсума изисква преди всичко „нов човек”. Ако някой ден спомените се забравят, опитите ще продължат. Днес, разбира се, има някаква промяна, която ще изразя с казаното от един поет: Дядо му непрекъснато плачел и когато го питал: „Защо?”, старецът отговарял: „Защото не мога да чета”. Днес ми се струва, че много хора плачат, защото знаят да четат.

- Звездите са ваш любим символ, ако съдим по заглавието на първата ви стихосбирка. Коя е любимата ви звезда? Сънувате ли звездни сънища?

-В щастливите ми детски години, когато баща ми като добър прорицател ми показваше съзвездията и питаше виждам ли Голямата мечка, замаян от възхита отговарях, че я виждам. Но всъщност нищо не виждах. Никога не можах да различа съзвездията. А те ме различаваха. Обричаха ме на екстаз и страдание.

- Пловдив, ваш любим град, след броени дни ще стане Европейска столица на културата. Какъв е най-красивият ви спомен от тук?

- Много пъти съм казвал, че в съдбоносни моменти Пловдив - градът, който е преживял всичко, е бил спасителен за мен с истинското приятелство на толкова ярки и достойни личности като Атанас Кръстев (Начо Културата, или както Белла Ахмадулина го наричаше, „Мерище-Чудовище”). Неведнъж с Начо и художниците Георги Божилов-Слона, Митьо Киров, Йони Левиев, Енчо Пиронков и с други приятели съм посрещал изгрева на тепетата. Първата ми официално чествана годишнина (30 години) празнувах в Пловдив и подаръкът беше картина от Златю Бояджиев. Благодаря на този град и за приятелствата с арх. Кремена Роменска, Лилия Сребрева, Божана Апостолова... Но всъщност магията на Пловдив е в това, че не може да изброиш всички приятелства.

- Поетът нобелист Йосиф Бродски нарича дните в заточение едни от най-хубавите в живота си. Какво ви даде принудителният престой в Баня, Карловско, където се озовахте да „изучавате живота” като „агент на империализма”?

- Когато си самотен по-дълго време, започваш да си въобразяваш, че не ти си отлъчен от света, а че той е заточен някъде далеч вън от теб. И това непоносимо нещо, което изпитваш, е всъщност неговата, а не твоята мирова скръб. И самотата на тази безмълвна безкрайност е по-голяма от твоята... За мен престоят в Баня беше творчески пълноценно време. Приех го като възможност за вглъбяване, а не като изгнание или заточение... И избрах Пловдивски окръг не само заради близостта до София, а заради приятелите.

-Когато се връщате в София, излиза спряната ви книга „Но преди да остарея”. Преди години се появи фототипното издание на сигналния екземпляр с илюстрации на Йордан Радичков и Здравко Мавродиев. Защо Радичков е наредил да ви ударят 100 тояги?

- Да, книгата ми все пак излезе и когато се събрахме в Клуба на журналистите, за да почерпя, Данчо Радичков грабна първия екземпляр и заедно със Здравко я „илюстрираха”. Финалната резолюция на Данчо беше: „Да му се ударят сто тояги!”. Реших, че трябва да преиздам този уникален екземпляр, изпълнен с приключения, за да освободя рисунките на моите приятели и това издание завършва с думите: „...посвещавам на моя скъп приятел Йордан Радичков. И нека небесните момичета му ударят сто целувки.”

- Ключ от дома Ви е имал великият Владимир Висоцки. Защо? Какъв спомен пазите от големия бард?


- Много пъти съм писал за срещата ми с Висоцки на летището в София, когато му дадох ключ от вкъщи. Той гостуваше с „Театъра на Таганка” през 1975 г. Разбира се, това беше метафоричен жест, но в следващите дни домът ми беше пълен с негови почитатели, които наистина помислили, че той живее у нас... Иначе го познавах две години преди това от Москва. Но и за комичната ситуация, при която се запознахме, съм писал: той седеше до мен, но не го познах, защото беше без китара и не пиеше. Освен общуването аз притежавам един безценен спомен от Володя - единствения ръкопис, който той сам е писал на своята пишеща машина с поправки на ръка. Висоцки притежаваше невероятна духовна плътност и целеустременост. Но в същото време - едно разпиляване в разностранността на таланта. Той живееше няколко живота едновременно: блестящия и самоубийствен живот на театралния актьор; живота на певец и композитор и най-трагичния трети живот - на поета, който се разбиваше във вълнолома на литературното премълчаване. За съжаление, успях да издам фототипно издание на неговия ръкопис едва през 2000 г.

- „Водач на миражи” се наричате в „Тъжна светлина” - с кои илюзии не успяхте да се разделите?

- Изправен пред раздялата, не се разделям с илюзията, че Господ, който е съчинил Светото семейство, ще съхрани световното семейство на хората.

- „Убий Българина!” е заглавието на първия ви роман. Що за хора сме ние, българите? Фатално ли сме си загубили крилете и хъса за летене?

- Някога в учебниците по история пишеше, че българите са жилав народ. Така че аз вярвам, че и крилете, и хъсът ни са жилави и не сме ги загубили.

- Накъде върви България днес? Защо не ни понесе свободата?

- Моят приятел Кеворк Кеворкян често цитира един сърбин: „Българите трябва да обичате повече себе си”. Може би това е ключът към свободата.

-Кой е стихът, който ви окриля, топли сърцето ви?

- Бих искал да цитирам едно кратко стихотворение на великия поет и приятел на България Уилям Мередит, чиято 100-годишнина ще се отбележи през януари, 2019 г.

Поезията е трудна за четене.

Картините са трудни за гледане.

Музиката е трудна за слушане и

хората са трудни за обичане.

Но дали от животинска нужда

или от божествената сила

най-после разумът, очите и ушите

и голямото лениво сърце ще се раздвижат...

(„Голямата творба”, превод Вл. Филипов)

Коментари