Дончо Папазов: Оцелях по чудо под 25-метрови вълни

Обвиниха ни в детеубийство, когато с Джу и петгодишната Яна поехме на околосветско пътешествие, спомня си мореплавателят Дончо Папазов

Интервю

от Хенриета Георгиева 73 прегледа 0

Дончо Папазов е един от най-известните български мореплаватели, икономист, журналист, писател, политик. Ръководител на програмата „Планктон" (1970-1982) под егидата на ЮНЕСКО, БАН и в. „Орбита". Осъществил седем експедиции, повечето със съпругата си Юлия Гурковска - Джу. Превръщат се в сензация, след като с яхта обикалят света за 777 дни заедно с 5-годишната си дъщеря Яна. С яхтата „Тивия" Папазов става първият човек, преминал без спиране за шест месеца по Невъзможния път в южните 40-градусови ширини. Над 20 години работи в БНТ. Депутат в 36-ото НС.

Прадядо му Дончо Папазов създава първата фабрика за розово масло у нас. Един от символите на индустрията под тепетата всъщност е лично дело на Антон Папазов. През 1892 г. търговецът на розово масло избира Пловдив, за да построи първата голяма козметична фабрика у нас - „Ален мак" .


Големият пътешественик отбелязва 80-годишен юбилей с ново издание на книгата „Невъзможният път", дело на издателство „ Вакон”.

- Защо си подарихте отново „Невъзможният път” на 80?

- Това е книга за най-трудния за минаване с ветроход маршрут в света - на юг от 40-ия градус се говори за „ревящите 40”, на юг от 50-ия градус говорим за „неистовите 50”. Там вълните са най-големи и вятърът най-силен в света. Едни могат да се подложат на това изпитание, други не. Аз го мога. Не тръгнах неподготвен, знаех много добре какво ме очаква. Бях се готвил за това изпитание 20 години. Нещата обаче не се развиха съвсем по план - мислех да тръгна по-рано, но ме забави ремонт на двигателя, който беше от бракуван хладилен агрегат на камион и не издържа в океана. Тръгнах през зимата, а маршрутът обикновено се минава в летните месеци. Минах най-трудното място - нос Хорн, на 30 май. Само един ветроходец - прочутият Вито Дюма, го е минавал няколко дни по-късно от мен.

- Това ли е Великият нос? Защо му се носи толкова страшна слава?

- О, там има най-много злополуки с кораби. А вълните са огромни. Очевидци твърдят, че са виждали вълни до 40 метра, при мен бяха само 25 м, но ме обърнаха два пъти. Оцелях като по чудо. Беше много странно - когато всичко свърши, ми стана много тъжно. Вместо да запея, да се засмея, аз се чувствах като ограбен - все едно мечтата ми е изгърмяла, великото преживяване е свършило. Никак не ме обзе ентусиазъм, в който е редно да изпадне човек след такова изпитание, преодоляно успешно.

Неслучайно Панамският канал е толкова важен - преди построяването му, за да минат от Атлантика в Тихия океан, корабите са минавали край нос Хорн.

- Мерите ли навъртените морски мили?

- По експедиции съм навъртял над 100 хиляди мили, което е 5 пъти обиколка на Земята, и горе-долу съм живял 5 години на яхтата с платна. Отделно, извън експедиции, има още доста, но не съм ги смятал.

- Колко пъти гледахте смъртта в очите?

- Не съм ги броил, но са доста. Още от дете имам много премеждия - викаха ми Дончо Белята. На 4 ме стъпка асансьор в нашата кооперация - счупи ми двата крака, ръката, ребра. Живях в гипсово корито. По чудо асансьорът спря на педя от главата ми - още малко и щеше да ми я отсече.

Тежко съм катастрофирал и с мотор. В морето имам доста срещи със смъртта, ала аз съм идиотски направен човек - никога не броя кога ми е най-тежко.

Много са случаите на ръба - като обръщането на лодката от 25-метровите вълни в последното плаване.

Най-близо до смъртта с Джуто бяхме край островите Самоа - вятърът спря и лодката се понесе към рифовете, където разбиването е неизбежно. Това продължи часове наред - чакаш смъртта. Бяхме готови да скочим във водата, но природата се смили, течението ни отнесе настрани.

Никога в такива напрегнати моменти обаче не ми е минавал животът като на филм, както пише по книгите. Само съм ругал. Много важна за оцеляване е волята, човек да изхвърли всичко лошо, всякаква злоба от себе си, преди да тръгне. Доброто, обичта имат огромна сила. Мен винаги те са ме крепели.


Нямам любимо пътешествие, не меря успеха по тоя начин.

- Измерихте ли докъде стигат човешките възможности?

- Необятни са. Не само морето, но и животът ми преди това ми е показвал, че човек винаги може повече, отколкото предполага. Сигурен съм, че морето облагородява, но не става изведнъж. Вероятно трябва и да си го носиш. В морето плават и престъпници, контрабандисти, пирати, не всички там са добри. За пръв път го открих още на 18-19 години, бях от първите леководолази. Дълги години държах рекорд по гмуркане. Първата статия, която написах в живота си, беше за методите за подводни археологически търсения.То ми стана и любов, и професия. Покрай морето съм снимал толкова филми!

- Как се решихте с Джу да тръгнете около света с 5-годишната Яна през 1979 г.?

- Джу нямаше притеснения, но тогава се надигнаха много хора, дори вестници писаха, че вършим престъпление, детеубийство. Яна нямаше да е за пръв път с нас. През 1978-а, пак на „Тивия“, направихме с Яна обиколка на Европа през зимата - от Балтийско до Черно море. Всъщност от 1979 до 1981 г. тримата обиколихме света по маршрута Созопол - Средиземно море - Гибралтар - Панама - Торесов проток - нос Добра надежда - Бразилия - Гибралтар - Созопол. За 777 дни изминахме 42 000 морски мили. Съпротивата беше ужасна. Властите отказаха да впишат Яна в паспорта на жена ми, за да не можем да минем границата. Тя обаче мина незаконно. Докато ни оформят документите, Яна се шмугна под гишето. Опитахме номера и на полската граница, но не я пуснаха. Тогава им изиграх сцена като на кино - ощипах силно Яна, тя се разпищя и я хвърлих в ръцете на единия митничар. Казах му да си я вземат и да я изпратят в България. Разбира се, никога нямаше да я оставя. Но поляците се видях в чудо с ревящата Яна и я пуснаха. След този натрупан опит можеше спокойно да обиколи света.

Яна пътешества и до днес. И тя като мен не може без море.

- В телевизията водехте програма „Архивите говорят”. Не се ли изкушихте да си видите досието в Държавна сигурност?

- Беше странно, защото работехме с архива на МВР. Този, който отговаряше за архивите, ми предлагаше да ми даде моето досие. Отказах, тъй като си представих как ще видя, че близък приятел или роднина е доносничил! ​А аз не съм бил по експедиции на места, които да са представлявали интерес за службите.

- Къде изчезна синята еуфория?

- Аз съм от първите в Координационния съвет на СДС, основал съм много СДС-та в България. Едно от най-хубавите неща в живота ми е, че участвах в смяната на строя - на малко поколения се случва тая радост.

За какво се борихме ние? За повече демокрация, за членство в Европейския съюз и НАТО. Е, днес има повече демокрация, членки сме и на двата алианса. Т.е. много от идеите, които гонехме, бяха постигнати.

Не отричам, СДС има немалко грешки, които накараха хората да се отдръпнат. Дясното, дясната идея в истинския им вид липсват. Ала дясното има шанс.

В момента сме в положение ни ляво, ни дясно. Как може да кажете за комунистите, че са лява партия, след като най-богатите хора в България са в БСП, а неистово се борят за социална справедливост!?

И не е истина нито че сме най-бедни, нито че сме най-зле. Както впрочем не е вярно и това, че сме най-интелигентни и че пъпът на света е в Родопите, че там е концентрирана световната енергия. Ние сме една прекрасна страна, сред най-хубавите в света.

- С какво Пловдив грабна сърцето на човек, обиколил света, като вас?

- Филибето, както му казвам, за да дразня моите приятели пловдивчани, винаги ми е било на сърцето. Много близък ми беше Георги Божилов - Слона, викахме му Слонаки. Много пъти сме си гостували. Беше женен за Катето Паскалева, много обичана приятелка. Често идвахме да гледаме театрални постановки, изложби в Пловдив. Имам прекрасни спомени. Чудесно е, че точно Пловдив е първият български град, Европейска столица на културата. На всяка цена ще дойда да видя някои от спектаклите и изложбите.

Коментари