Улица в Хасково да носи името на Янко Димов*

Навършват се 80 години от рождението на поета, чието творчество е публикувано в 15 впечатляващи сборника

култура

от Цанка Семерджиева 171 прегледа 0

Улица в Хасково да носи името на Янко Димов*

Иван ЕНЧЕВ

Освен в периодичния печат поезията на Янко Димов е публикувана в петнайсет впечатляващи сборника. Последният от тях е „Избрани съчинения. Стихотворения, преводи, литературни есета.” /Изд. Фондация „Земята и хората”, 2012/. Позволявам си да нарека неговата авторска поезия една неподражаема словесна симфония за поет и пианистка, където благословено се съчетават внушенията на талантливата лирика и музиката. За това хрумване ме подсеща едно от най-известните ранни стихотворения на поета „Пианистката” /1957/. То е категорична визитка за творческата същност на автора.

Тази лирична серенада е монолитна, както Лунната соната на Бетховен. Ритъмът на изказа е изчистен и гладък, напомня музикална пиеса с внушението за ритмична повторяемост на изобразяваните събития. Това е постигнато с условното бъдеще време на глаголите. Осезателно впечатляваща е метафората, която използва поетът още в първата строфа. Когато светлината на музиката от пианото озари като слънце тишината край дома на младата пианистка, „вятърът ще млъкне”, ще се заслушат „хора и поети”, които ще припознаят вълненията на своята душа:

скришом ще въздишат,

ще мечтаят скришом

и във всяка тяхна

мисъл ще звучи

черното пиано

с белите клавиши,

бялото момиче

с черните очи…

Главна отличителна черта на поезията на Янко Димов е нейната неразривна чувствителност към ежедневния пулс на България. В едно от не малкото си драматични стихотворения „Хроника II” поетът изразява своя потрес от окаяното състояние на Родината ни в началото на ХХ1 век:

В обърканото рахитично време,

в тази

държавица, която тъй си крета,

разпъната от надежди и омрази…

-----

Пак само думи – думи пак за дни честити,

но в бъдеще – се ръсят хлевоусто.

И пак изгаря ни копнежът по звездите,

но вече западно от Фамагуста…

А в „Текат годините” поетът продължава своята активна гражданска позиция:

И да си последен,

и бъдещето да не защити

човешкото ти дело, пак воювай

за бъдеще – дълбай, твори, греши,

взриви душата си като Везувий,

за да събудиш другите души.

Основната част от творбите на Янко Димов звучат свежо, светло и жизнеутвърждаващо:

Човече мой, недей се примирява!

Скептичната си истина задръж!

/„И колкото добре да осъзнаваш”/

Доста голяма група стихотворения са посветени на любовните вълнения. В тази съкровена лирика няма сладникави обяснения в любов. Чувствата са откровени, понякога твърде драматични. Думите са пределно ясни:

…Тръгни

със мен и винаги до мене

върви през моите пространства,

населени от дълг, от обич,

от грижа, от самотен труд.

/ „Усмивка”/

Любовното чувство в интимната лирика на Янко Димов има и друг нюанс. То се гради не само на симпатия, а на доверие и всеотдайност, устремена към задружно бъдеще на мъжа и жената:

Не ме посрещай с леко недоверие.

Не съм наивен, нито романтичен.

Аз може би с по-друга мярка меря

живота

и навярно те обичам

по-иначе,

но то не е забрава…

/ „Любов”/

Нека посочим и началото на драматичното откровение „Моя късна любов”. По него през 1977 г. певецът Бисер Киров композира и изпя една песен, с която участва в телевизионното предаване Мелодия на годината:

Моя късна любов,

късна сянка на птица

във живота ми сбъркан, ти отгде долетя?

Аз съм грешен и тъжен и у мене почти са

догорели словата за спокойствие и красота.

Редица стихотворения на Янко Димов са свързани с градовете, където е живял или пребивавал. Ето как възкликва поетът в „Капричио в Стара Загора”:

Ах, този тъй невероятен

и толкоз осезаем град!

Пак през кръвта ми преминава

прозрачен липов аромат.

Лъчезарни чувства го вълнуват и в Хасково, неговият роден град, изразени в няколко лирически творби:

Като крило на гълъб ласкаво

небето весело се вдига

и ме посреща мойто Хасково

с внезапната зора на юга.

/„Провинция”, 1963/

В обширния цикъл „Зимен прозорец” отделните преливащи едно в друго стихотворения следват като взаимно свързани части на трагична поема за битието на поета. Тъга, мъка и болка, но не безизходица внушават тези дълбоко изстрадани стихове.

Като личност Янко Димов е добродушен, щедър, безкористен, но ето как поетът предвижда своята съдба в отговор на нападките на някои тесногръди „доброжелатели”:

Аз ще живея винаги със риска

да вярвам на мечтите и крилете,

които търсят нова висота.

И ако падна – няма да е в болница.

Ще се разбия като птица-волница.

Парите за цветя

ще ви спестя.

/„Реплика”/

Янко Димов владее твърде богата стихотворна техника. Изложението в повечето творби е предимно от първо лице. Внушава искреност и достоверност като лична изповед. Когато изразява неудовлетвореност, тревога, самота или болка, предизвиква съпричастност, а не съжаление. Стиховете излъчват уравновесеност и пълнота на изживяването. Чувството е заразително. Текстът предизвиква доверие. Думите са на най-въздействащо място. Словоредът е естествен, без тромави обрати заради римата. Използват се разнообразни художествени средства. Метафорите са свежи, сравненията – естествени. Римата е точна. Езикът – ясен, без излишна натруфеност. Поантата на творбата не е привнесена, а винаги е органично произтичаща от предходния текст. Поетът често използва стилистичната фигура анжамбан – пренасяне на част от фразата от един стих в следващия, за да се наблегне върху нейното по-значимо внушение. Когато е необходимо, се прилага звукопис. Впечатляващо е наситеното натрупване на „р”, съчетано с няколко други съгласни в първата и последната строфа на „Кръстовден”:

Кръстовден.

Богомолци в храма.

Със пръсти скръстени се кръстят.

Те всички явно носят кръста

на мъката, на скрита драма.

----

А кръстом седнали на прага

и по черковната градина,

безбожни просяци протягат

към тях ръка за милостиня.

Съществена характеристика на поезията на Янко Димов е чувството за вътрешна раздвиженост на преживяванията на лирическия герой. Тя е повсеместна: в личните отношения между хората; във взаимодействието на човека с обществото; във времето; в природните сезони; в любовните вълнения; в селищата, където поетът живее или пребивава за няколко дни. Твърде оригинално се съвместяват ежедневните прояви на бързотечното съществувание на индивида с преклонението пред красотата на вечната природа, лириката с музиката, обществените мотиви с любовните откровения. Друга впечатляваща отлика на тази лирика е дълбочината на внушенията. Те са наситени с обобщения от житейски опит и философски прозрения. С мъдрост и помъдряване. С човешка драма, граничеща с трагедия. С волното бохемство на лирическия герой, който не се свени да покаже своите бунтарски пориви.

Поетичните чувства текат като пълноводна река, изпълнила докрай бреговете си. Понякога те са пролетни – клокочат като след топенето на снега край горски поляни, осеени с топлите пламъчета на минзухари и синята усмивка на синчец и теменуги. Друг път са летни – ту уравновесени, ту драматични, ту стихийни, дори ураганни. Не им липсва и есенната меланхолия на зрелостта и мъдростта. Нито пък извезаната красота или сковаващия студ на зимната природа. И все пак в тези стихове преобладава оптимизмът. Отчаянието от несгодите на живота и самотата, от тъгата по отлетялата младост, са краткотрайни.

Най-оригиналното от лириката на Янко Димов попива в душата на читателя както сиянието на плодотворния дъжд. Тя не е словесна кардиограма на нечие безметежно живуркане – а трепти с неспокойния пулс на трайните човешки чувства за дълг, любов и всеотдайна честност. Затова е неделима част от съвременната българска литература.

Послепис:

Преди доста време имах щастливата възможност да работя около две години с вече утвърдения поет Янко Димов, който беше издал първите си четири стихосбирки: „Синове на времето” /1961/, „Провинция” /1966/, „Слънчево привличане” /1966/, „Ще се роди човек” /1971/. Деляхме едно бюро в малката стая № 13 на в. „Хасковска трибуна”. Задружно подготвяхме месечната литературна страница „Хоризонт” и седмичната хумористична страница. /Тъкмо той пръв ми подаде ръка за моите поетични опити, за което съм му благодарен завинаги/.

Янко Димов загива при пътен инцидент на 4.03.2013 г. Погребан е в Алеята на славата в Централните софийски гробища. /До гроба на известния актьор Тодор Колев/.

Макар че е работил в родния си град само от 1962 до 1973 г., Янко Димов е един от най-ярките поетични символи на Хасково. Той заслужава някоя оживена улица в града да приеме неговото име. /А не сляпа алейчица от стотина крачки, каквато е отредена за другия хасковски лиричен символ Симеон Стоянов/. Стара Загора също може да удостои поета с жест на уважение.

*Заглавието е на редакцията

Коментари